ОСЕМНАДЕСЕТА ЧАСТ 

ЮНАКЪТ И ЗЛАТУШКА БЯГАТ ОТ ДВОРЕЦА

Дорде по пътя яздеше, обратно към града,

юнакът все се чудеше, как случи се така,

да го спасят дърветата, в оня страшен миг

когато мечът му, макар от як челик,

след удара жесток във врата на великана,

се пръсна целият и на парчета стана,

а работата всъщност беше много лесна,

макар че на юнака тя не бе известна.

Цар Патаран му беше наредил с главня,

на пепел да превърне вековната гора,

та във пожара буен да изгори и Ох,

но за такова зверство той не бе готов.

Узнали птиците в двореца за пъкления план,

да се изгорят  дърветата по заповед на Патаран,

но чули и разбрали какво юнакът каза,

и как гората да подпали, на царя той отказа.

Те бързо прелетели с тая новина

и всичко споделили с вековната гора,

и затова, когато попаднал във беда,

тя му се отплатила за тази добрина.

Ето че юнакът пристигнал във града,

а конят му се спрял до старата чешма.

Орлетата отгоре щом момъка видяли,

набързо от гнездото главите си подали.

Замислил се тогава най-малкият брат,

че дългът си е изпълнил на долния свят -

справил се с ламята и със великана,

ябълките върнал и друго не остана.

- Май е време вече вкъщи да се върна,

скъпия ми татко с обич да прегърна!

Смъкнал си калпака и перото взел

хвърлил го нагоре и дъх си поел:

- Нека да ми дойде майката орлица!

Конят още жадно си пиел водица,

когато облак тъмен закрил небесата

и голямата птица кацна на чешмата.

- Какво искаш юначе? - орлицата рече.

- Време ми е вкъщи да се върна вече,

Работата свърших на Долната земя,

искам да се върна при татко у дома!

- Ще те изнеса юначе, ала за из път

храна и водица да ми пригласят -

девет крави печени, девет фурни хляб,

в сандък с две халки – отпред и отзад.

- Като чуеш „Пиу” – давай ми вода,

река ли ти „Га” – давай ми храна.

Всичко нагласете до утре сутринта

и път ще поемем към Горната земя!

- Всичко ще изпълним - юнакът отвърнал

и коня към двореца веднага обърнал.

Стражите отвънка му сторили поклон,

момъкът в готварницата влязал тичешком.

Вътре го очаквала радостна Златушка,

със синьо герданче на бялата гушка:

- Милите ми братя вече са си вкъщи,

а мама от радост на господ се кръсти.

Докато те чаках, риза ти уших

и с пъстра шевица аз я украсих!

Трапезата сложила, разчупила пита,

но Вейхайвей влязла кат’ оса сърдита.

Двамата видяла, свлякла се на пода,

почнала да плаче и крещи до бога:

- Пръстена си искам – връщай го веднага

и кракът ти вече да не минава през прага!

От солницата юнакът пръстенът взел,

на княгинята го върнал и Златушка извел:

- Хайде мило да си ходим, тук не е за нас,

ако се забавим ще се задушим тозчас.

Край на осемнадесета част

Следва...

Любомир Попов