Здравей. Нощта е тиха, по-глуха от преди.
Ще пиеш ли? Да сипя уиски,
като забвение на трепетни вълни,
слаби, празни и безлични...

Запали. Ето ти цигара,
суха, отровна и самотна.
Като дим в мрака да прегаря,
като тебе, мрачна, бедна и сиротна...

Здравей. Отново. Скитнико, прибра се,
падна в скута ми, бездомен.
Не казвай думи, просто проиграй ме,
като сътворен от старо време спомен.

Изчакай малко, само да си спомня,
как било е в предишните ни нощи.
Не, не искам ти да ми напомняш
как молех в ръцете ти за още...

Чакай да изтръпнат пак нозете,
нека кехлибара в чашите пресъхне.
Спри. Цигарата изгаря още във ръцете,
почакай малко, спомен тук ще се завърне.

Че тая нощ напомня толкоз много...
други, стари, твърде много преживели.
Уискито, обаче, на масата е ново,
а ръцете малко са изнемощели...

И ето, тихо хлопна се врата.
Влезе. Чу ли? Той, спомена, се върна.
Да, помня. Помня оная тишина,
тебе помня, всяка сутрин, щом си тръгваш.

Малко остана от питието.
Ето, пия крайна глътка.
Не се плаши. Просто счупи се шишето,
трясък от една отминала прегръдка...