ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА – ОСМА ЧАСТ

(приказка в рими по Ангел Каралийчев)

СУХИЯТ КЛАДЕНЕЦ

Тръгнали отново по следата -

кървавите капки от ламята,

слънцето към пладне превалило,

стигнали до старо геранило.

Кладенец от дънер издълбан,

дървено ведро висяло там.

Гарван на кобилицата кацнал

ги посрещнал с глас прегракнал.

Братята до кладенеца спрели,

повече следи те не видели,

и продумал странникът тогаз:

„Тук е ламята ви казвам аз!”

Щом тез думи старецът изрече,

в миг се изпари – изчезна вече,

на магарето внезапно му олекна,

неговият рев далеч отекна,

тропна със копито и препусна,

към гората близка то се спусна.

Братята стояли мълчаливо,

гледайки герана боязливо.

„Кой там долу пръв ще слезе?

Кой при халата ще влезе?”

най-малкият брат попита,

здраво ли е въ̀жето опита.

В миг се чу пиянски глас:

„Кой ли? Знае се, че ще съм аз!”

най-големият изрече,

към въжето се завтече

криво-ляво във ведрото,

той намести си телото,

с две ръце въжето стисна

и над дупката увисна.

„Бате, ако стане страшно,

ний на място безопасно

на мига ще те измъкнем

щом въжето ти подръпнеш!”

Скрибуцала кобилицата жално,

потъвало ведрото плавно,

а мракът ставал все по-гъст,

големият направил кръст -

от страх със зъбите си тракал,

едвам той дъното дочакал,

но миг преди да го достигне,

решил главата си да вдигне

и с ужас там змия съзрял,

въжето бързо разлюлял,

просъскал змийският език

а той наддал ужасен вик.

Измъкнали го двамата му братя,

не спирал да пелтечи със устата,

че долу дебнела змия голяма,

способна да погълне даже двама.

След него, средният опитал -

да се размине със змията той разчитал,

но щом змията взела му калпака,

въжето той разклатил без да чака.

И него малкият навън измъкнал,

веднага във ведрото се намъкнал,

въжето стиснал с лявата ръка,

и меча си приготвил начаса.

„Спуснете ме!” на братята си викнал,

набързо с тъмнината той привикнал

и още отдалеч съзрял змията,

и с меча си отсякъл и главата.

Ведно с главата на змията -

отсякъл и парченце от скалата.

Надолу  то със грохот полетяло,

на дъното на кладенеца спряло…

Накрая тупнало ведрото на земята,

най-малкият си стъпил на краката,

изправил се пред свод от камък -

врата желязна водела към замък.

Дочули грохота по-възрастните братя

и казали си „Свърши - бухна на земята!

Ами сега какво с него ше правим?”

„Да вземем в дупката да го оставим,

а ние да се върнем при чешмата,

която прави вино от водата -

тогава кръчма там ще построим,

но никой без пари не ще поим!”

„Съгласен съм!” – големият изрече

и ремъка със меча си пресече…

Въжето в тъмнината полетяло -

в нозете на най-малкия се спряло.

Прехапал устни малкият от мъка,

разбрал, че е настъпила разлъка

със неговите по-големи братя

и той изрекъл с болка на душата:

„Братчета, какво направихте?

Що ме в тъмното оставихте?

Нали щяхме,

Обещахме

брат на брат да се облягаме,

в битката да си помагаме?

И дома когато се завърнете,

и стареца наш прегърнете,

той ще ви запита: — Кам го третия

и защо го няма, клетия?

Где синеца ми изгубихте

или негде го погубихте? —

Вий какво ще му отвърнете?

Но аз няма да се дам!

Злата ламя ще открия,

с този меч ще я убия,

златна ябълка ще ям!”[1]

Край на осма част!

Следва…

[1] Това са оригиналните стихове от приказката на Ангел Каралийчев