Заскрежените ми мисли се прокрадват

между прозореца и голия ни шкаф.

Бездумие.

По небето неподвижни вени

държат се за ръце от облачни пролуки

и падат светлини от прах.

Безвремие...

Прикрито отражение на вечност...

Морскосини очи на дете...

Виждала съм те някъде,

но...

Къде?

Промъква се вятър

зад стените от туптяща течност,

вените ми се изпълват със светулки.

Китарата сама изсвирва нежност,

прегърнала с усмивка ъгъла.

Усмихвам се и аз.

Мехурчета изпълват дробовете ми.

Въртят се перушинени въздишки.

Притварям клепки и забравям себе си,

а там... зад тъмнината на зениците,

между туптенето на капиляри,

лежи във бездихание планетата на сенките,

... където аз живея винаги...