Недалеч от всичките ми мисли,
понякога скрита из дълбокия град,
тя каца винаги и бързо отлита,
не намерена никога из този свят.
Докато я търсиш, тя би се крила.
Докато не я искаш, тя е вечно до теб.
И няма сякаш на Земята сила,
която да разтопи нейния вечен лед.

Аз я откривах и забравях отново,
всяка нова надежда беше кошмар.
А тя - отмъстителна, също и строга,
отблъскваща всички - като звяр
си проправяше пътя от уличката.
Тръгнала бе към висините вече.
И с времето, и със случките,
дори мен отнесе много далече.

И винаги, ей там ще се завръщам,
като символ на старите дни.
Като нещо повече от "просто къща"
и спомен, не какъвто би бил.
Понякога не само градът ни е объркан,
ние виждаме твърде малко всъщност.
И покрай спомена, вече тъй изтъркан,
аз още имам за какво да се завръщам.