Когато изскочил на белия свят,
в капана за сънища се оплели
ýроки от орлови пера
и прах от скала,
а до главата му се веело
знамето на индианската му
прародина.
И някъде между земята и небето
тлеел огънят на пречистата му душа,
на слънчевата му сянка
в родината на орлите.
II.
С очи изтеглени в копие
и с тяло на древна пантера
той вдига поглед към разораното небе,
дръпва невидимата пъпна връв,
отваря бездънни ноздри за пушека
от ароматната лула, с която
дядо му измолва спасение и
прошка за гордата му младост.
И разпуска косите си от катран,
веещи се.
Разпуска си късмета,
ризата,
живота си
даден му назаем.
III.
Над него скалата дреме изгърбена -
неравноделна, гигантска гъба
от зъбери и пукнатини.
Дланите му се свиват
в тленни скоби - назъбени,
а железните мускули на краката
се изопват от напрежение.
И се втурва като древна пантера
по канарата – по зъби и процепи.
Ръцете му – скоби, краката му – паяци.
И тялото пълзи по мъртвата материя -
опиянено от мириса на загорял пясък,
по стълбата към слънцето,
с коси бясно флиртуващи
с драконовата сила
на земното привличане.
IV.
”Преди да започна,
отпивам от чашата на страха...
Най-важно за мен е да знам,
че ще стигна върха на скалата.
Там, на върха, съм щастлив
с камъка и орлите,
но един ден ще спрa,
когато тялото отмалее,
и ще размишлявам
с носталгия върху
смисъла на живота.”
V.
Когато дядо му загаси лулата
и положи глава за сън,
внукът с прашните бели ръце
на върха на живота
завърза въже за крака си
и се спусна от червената скала,
от облачното й чело
към дланта на земята,
където чашата на страха
ненапита плачеше.
Ръцете му – железни скоби,
краката му – жилави паяци,
косата му – пушек на лула,
въжето му – разкъсани нишки,
изринаха гроб в пясъка,
загорял от слънчева ласка.
VI.
Един ден ще спре да катери,
когато тялото отмалее,
когато тялото отмалее
и ще размишлява
върху смисъла,
върху смисъла
на живота,
когато
тялото
на живота,
когато
тялото
отмалее.
© Зоя Маринчева Todos los derechos reservados