Тъжно пълнолуние...

Лунна светлина извайва

тъжен образ на нощта,

нощна птица се окайва

нейде клета, сирота...

Пътник закъснял ли хлопа

дирейки в нощта подслон,

или вятър е затропал

с порта в изоставен дом?...

... И изчезват цветовете,

и детайли не личат-

черно-белите дръвчета

призрачни в нощта стърчат...

С от безсъние родени

мисли, въздухът тежи,

а до сутринта в безвремие

само вятър ще кръжи:

всеки дом необитаем

във нощта да посети

и да блъска с нрав нехаен

по висящите врати,

сенките в нощта да гони

и на всеки дрипав храст

по опърпаните клони-

да замира във прехлас...

Куче сепнато внезапно-

лавне, после се стаѝ...

Тихо е, невероятно,

даже Господ горе спи...

... Някога като жълтица

в наниз с бисерни звезди,

що подобно вощеница

пълната Луна мъжди?...

Де е нейната омая,

де е прежната ѝ страст,

непонятната, оная-

дето гледа се в захлас

и с необяснимо чувство

в светлината е готов

всеки, за това изкуство

на: внезапната Любов!...

Няма нощни серенади:

тихо, мрак и пустота

и като звезда не пада

роза метната в нощта...

...Толкова мъже изгубени

са във матовият мрак!...

И безброй жени нелюбени:

тъй ще си осъмнат пак!...

Коста Качев,

29.12.2013.