Каква ирония само...

Дори и времето разбра нашата история

и го заболя...

Погледни навън!

Небето плаче... точно като нас.

Такава болка изпитва и то,

че натъжи цялата страна...

Стоя и гледам през прозореца,

как небесните сълзи се опитват 

да пречупят любимата ми роза,

но тя успява да се задържи...

Тогава се замислям за себе си, за нас...

Как една роза може да устои на природата, 

а ние не успяваме...

А небесните сълзи...

Виж ги как падат!

Те са толкова чисти и невинни... като нас.

Нека да простим на живота,

затова че написа тази история.

А и нали са казали, че "Прошката е уханието, 

което виолетката оставя върху стъпалото,

което я е стъпкало."

Нека дадем ухание на тази история!