Умиране

19 mar 2020, 10:25

Poesía » De amor

461 1 1

Уж тръгна си, вратата блъсна,

петите ти изкъртиха паважа.

Остана тъмно, дано съмне.

И... Господи, не искам да го мразя...

Дано сърцето ми - проклетото

във риза усмирителна се свие,

че никак не разбира ветото,

а към луната безнадеждно вие.

Не се стърпях, по улицата тръгнах.

И не вървях, след сянката ти тичах.

Къде си тръгнал? Нямаш дом...

Къде ще лягаш необичан?

Седя нежива, вече оглушала,

до мен бездомно куче се разплака.

Подритна ме забързана жена,

сърцето ми настъпи на паважа.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

ИнаКалина

2020-03-20T05:53:06+02:00

Така ни е направил дядо Боже... на шестия ден направил Мъжа, на седмия Жената, после пак Мъжа, защото първия избягал... и аз сега го разбрах, но докато сме живи..Пишеш, пишеш, Поздрави!