Седейки на запрашената масичка с потънали в сенки очи,
гледам през скования от студ прозорец, навяващи надежди и далечни мечти.
Изнемощял от изминатия ден, притварям бавно в унес сладък очи,
защото виждам щастие в своята умора,
а безсънието ми под раменете едвам ме държи.
Отивам до вратата със старата брава,
а отвъд нея тъмнина.
Нося се бавно във нея и промъкна се покрай мен образ на моята съдба.
Здрависах се с нея, а тя грубо ме грабна и крайниците ми скова и в миг сетен на страх отворих очи и виждах все още отенъците...
от навяващи надежди и далечни мечти.