Нощта се влачи мудно, по корем,
преяла е от всеки грях и грижа,
не ѝ е до заспиване съвсем,
дори и райски сън да ѝ харижат.
Тътрузи се по мокрия асфалт,
оглежда се унило в кална локва,
заплаче вятър в клоните от жал –
горката нощ изнервено подскоква.
Опитва плахо весел светофар
да я усмихне. И в зелено свети,
дори и отразена, но макар
усмивка е. За тъжните поети.