В безкрая на утрото

Младост в сълзи.

Ранена и окъпана в страдание.

Изживяна във времето на студена утринна роса.

Живяна като цвете без мирис и без цвят.

Живяна като дребна теменуга,

като красотата на девствена гора,

като папрат в букова гора.

Младост в спомен и в стъпка догонва радостта.

Младост в песен и в тиха прегръдка на дивен балкан.

Тихо спряла в две силни ръце

и усмивка обвила в горски брашлян.

В очите изречен покров.

И после я отнася вярата в тихият ден на есента,

където пъстро се постила и болката и радостта,

и тъгата на усмивката.

            Младост в бяла коса.

Младост в сърцето, родило живота и песента,

които се носят в безкрая на утрото

до последния човешки залез.

А всяко утро свещено ражда мъдростта.