В един съботен ден
В един съботен ден, под мрачното утро, на пейката в паркa, стоеше той . Сърцето му бе потънало в печал, разумът му потънал в дълбокия здрач на мисли. Наоколо около него беше само сивота, както бе и в сърцето му. Потънал в далечни и великолепни спомени. За това кой беше той, как бе изживял живота.
Спомняше си за войната , за войната в живота му, за войната в сърцето му, за войната в душата му и най-вече за войната в разума му, който имаше чувството, че понякога г губеше. Спомняше си и хиляди игли пронизваха сърцето му, както дъжда пронизваше между клоните на дърветата. Бе толкова Симона . Спомняше си за младините си, които бяха хубави, спомняше си за старините, които бяха лоши.
Беше грохнал и изнемощял, лицето и ръцете му бяха сбръчкани, краката му – едвам подвижни, сърцето му-то бе и живо, и умряло. Бе изпитал и щастието, и мъката. Беше изпитвал всички чувства на сърцето. Ала беше само това, само спомени.
Бе потънал в дълбоки спомени, за онзи момент от живота му, кой ...