В кръчмата... 6
... петнайсет души във ковчега на
мъртвеца... йо-хо-хо...
и бутилка ром...
... а три дни ураганът беше бесен,
вълните се прехвърляха през борда
и Океанът станал беше тесен
за дивата, на ветровете, орда...
От три дни Слънце и не се подáде,
мъгла отмъкна даже бреговете –
пред нас Стихията бе, а отзáде
се блъскаха за място ветровете...
От взиране очите ни боляха,
но чакахме с надежда да просветне
и да намигне, о дори и плахо,
дори миражно – фар самотен нейде!...
Понеже вярвахме, че фар запален
поне един ще има в Необята
и в урагана той със знак сигнален
ще ни покаже краят на водата...
Защото всеки „стар” моряк си знае
как страстно мами морската стихия,
но толкова приятно е на края
да стигнеш Бряг, от нея да се скриеш!...
И всеки, който чудно оцелял е
в измамнато „око” на урагана
и стъпил на брега, не е забравил,
че в кръчмите приемат без покана.
И стига рома в тях да е достатъчен,
а там са и жените от легендите –
във тяхното Присъствие загадъчно
забравят се мъглите... Непрогледните...
... че кръчмите моряшки са особени:
там любовта със рома се продава,
от тях обаче не остават спомени
и с махмурлука сутрин ти минава...
(Но случило се (в кръчмите разправят)
как някога моряк във проститутка
се влюбил лудо, ей така направо –
от първи поглед, с първата милувка...
И тръгнали по Лунната пътека:
Прегърнати, Щастливи, Безтегловни
със Любовта не давана на всеки
и там са още – докато се помни...)
Във кръчмите моряшки ако седне
на масата ти някой неизвестен
той става ти приятел и насетне
до гроб е верен... Мил и много свестен!
А кръчмите крайбрежни не затварят
дори когато вече няма хора,
на хиляди езици разговарят
моряците – и пият без умора.
Но влязат ли във резоанс с душите,
а любовта е там, предизвестената,
все пеят станали на крак в нощѝте –
те, Синовете блудни на Вселената...
... Когато ние влязохме във кръчмата
след трите дни на урагана мощен
и дивото на бурята облъчване,
и с поривът ѝ в нас не стихнал още,
като вълни люлеехме се леко,
но в тържеството включихме се бързо
а настроението грабна всеки
и с атмосферата си ни обвърза...
... Дори забравихме за урагана,
а всяка кръчма храм е за моряка -
и влиза, че и да е грешен храма
той знае: любовта там с ром го чака...
Наврѐменѝ изнизват се по двама
и на брега прибоят ги залива,
а уморен е даже Океана
и всички са в умората щастливи...
А три трапчинки в пясъка остават,
но тях ще ги отмъкнат в миг вълните
и те из Необята ще разправят
легенди за Моряци и Жените...
... а бавно в кръчмата и напоително
се лее ром – моряците запяват
и станали те пеят покъртително
защото в утрото отново ще отплават...
И пак стихиите ще ги подмятат
(отново може и да оцелеят!)
дори да стигнат Краят на Земята,
където само дракони живеят...*
* * * * * * * *
В един от ъглите бе седнал Бакхус
и спореше горещо с Капитана,
че карнавалният кръчмарски хаос
по-бесен е дори от Урагана...
Едно време в Океана / 20.07.2019.
*Старите картографи пишели „Terra inkognita” –
„непозната земя”, лат.,когато стигали до „белите
петна” на не изследваните и непознати части
от планетата.
Те смятали, че там е Края на Земята и живеят
само чудовища и дракони.
© Коста Качев Todos los derechos reservados