1997 г.
Две деца си играят с кучето и се смеят заедно...
- Теденце, ти си ми най-добрата приятелка!
- И ти си ми най-добрият приятел!

2008 г.
Един баща се прибира уморен у дома при дъщеря си.
- Знам, че много ще те боли - казва и - но по-добре да ти кажа истината. Аз съм лекар и прочетох епикризата. Той няма да се оправи, храни се през сонда и нещата не са добре. Каза, че не иска да вижда никого, но ме помоли да ти пратя поздрави.

Има песни, които няма да слушаме заедно.
И пътища безброй, които заедно не ще избродим.
И мисли, много мисли, които няма да споделяме.
И смешки, няма веч’ да си разказваме.
И няма да се смеем заедно.
И няма с теб да си бездействаме.
И няма, няма, няма, да те чувствам.
В мен напира писък -
МОЛЯ ТЕ, ВЪРНИ СЕ!



Няма думи за такъв приятел,
няма как да те опиша в стих,
но опитвам за пореден път,
та дано да дойде и за мен покоят тих.

Не ги броя дните откакто те няма.
Ти не си просто печатен некролог.
Ти си АДСКА болка в сърцето на момиче,
което няма да намери такъв приятел нов.

Ти бе вълшебна добрина и светлина
за всеки търсещ пътя,
за всеки изпаднал във беда.

Ще кажат хвалиш го, защото веч' го няма.
Кълна се в себе си – не е така.
Ти беше този, който със усмивка ме дари,
когато всички сочеха ме с пръст
и аз не вярвах в себе си дори.

И всяка нощ си във съня ми,
а денем се прокрадваш във секундите - затворени очи,
и как ми липсваш само -
няма просто думи,
чувства се - боли...

Прости ми, че не мога да ти посветя дори нормален стих -
няма думи за такъв приятел,
няма думи за това което беше ти...

... но аз няма да простя
на рака,
че отне те толкоз бързо,
толкоз рано -
без дори да се сбогувам,
без да мога да ти кажа,
че половин човек оставам
без до мен да имам твойто рамо!