Похлупих непонятните си чувства
и се запътих към безсмислени стремежи,
наивник, мислех си, че творя изкуство,
а се обричах на забвение.
Стените, твърди, непокорни, прозаични,
минавах трудно, сякаш с неохота,
роман летарген, недомислен аз прелитвах
и се изгубвах във измамна сивота.
Минавах брегове, обхождах друми,
прохождах с всяко малко пеленаче,
със мъдреци общувах, търсих думи
и бях недоизмислен, мрачен, неудачен.
Прекъснах пътища, създадох въжени мостове,
пребродих цялото безсмислено съзнание,
почувствах се ненужен, но просторен,
защото по главата галиха ме със внимание.
Наивно им показах всички мои мисли
и всичките страхове и тегоби,
надявах се, копнеех, можех, исках,
но друга беше моята прокоба.
И пак се сврях във свойта миша дупка,
на битови и глупави комлекси,
и казах си - приятелю, не се предавай,
дори различен, все пак ти човек си.
© Христофор Тодоров Todos los derechos reservados