Вечер...4
Небето бавно изсветлява,
след малко и ще се стъмни́,
а вятърът се настанява
в гнездата с птиците да спи...
Замина Слънцето отдавна
във долната Земя – отвъд
и Вечерта пристъпва плавно
по оня там безимен рът,
където Вятърът до скоро
люлял бе тревните вълни
преди да стихне от умора
и в клоните да се стаи́...
В безветрието утаява
се лятната горещина
и сякаш разпиляна плява
е изгорялата трева...
Планетата утихва цяла
в очакването на Нощта.
Луната е едва изгряла
и още е без светлина...
Това за ра́змисъл е Време
и за безкрайните мечти,
когато с дневните проблеми –
Животът вече не гнети́...
Това е Времето, когато
и да повярваш си готов,
че може да е вечно Лято,
а всяка Среща – и Любов!...
Когато вярваш, че възможно
е да намериш и Човек
във Битието си тревожно,
с когото да живееш век!...
... И тръгваш към Нощта помъкнал
на Вярата си Тежестта,
когато над Света се мръква
и о́ще стават Чудеса...
Вървиш в Посока непозната – -
в душата с развален компас,
дори и без попътен Вятър,
но воден от едната Страст...
А може би те чакат вече
принцеси спящи – не една –
и всяка в тази лятна вечер
да пожелаеш за: Жена...
Една целувка е цената
( не много скъпо при това!)
и с нея от сега нататък
ще си делите Любовта...
... Но се пази от лоши срещи
(възможни в целият разкош)
и зли магьосници със нещо
да не разсърдиш в тази нощ,
понеже знаеш правилата
на озлобените жени:
и може жаба грозновата
да бъдеш в идващите дни!...
... А времената са различни,
жените с друг са интерес –
те истински мъже обичат.
– Те жаби не целуват днес!...
***********************
... И все така нощта напира,
Луната като свещ мъжди́
и през дърветата прозира
в дъжда от падащи звезди...
Отсреща оня рът чернее,
с небето ги дели черта,
а и щурците май не пеят:
– задушно,
– жега...
Тишина...
05.05.2020.
© Коста Качев Todos los derechos reservados