Вечната стихия

Chrissie (Криси)
34 27

27 nov 2009, 15:01

Poesía

702 0 2

Светът бавно умира,

без да си догонил мечтите.

Слънцето губи светлината,

започваш да се луташ в тъмнината.

Зората липсва,

душата угасва.

Докосваш лъчите,

но си далеч от небесата.

Огънят протяга пръсти

от дупката в гърдите.

Нямаш какво повече да губиш…

Липсват ти горите.

И след целия този фурор,

и след цялата болка,

и след царство на мъки,

и след земята на блатата,

и след земята на тъгата,

и след страшните друми,

вдигаш глава,

протягаш ръка,

търси зова на света,

но сигурно умираш, душа…

Искаш въздух,

искаш вода,

искаш причина, за да продължиш, душа…

Трябва ти надежда,

трябва ти любов,

за да спреш да търсиш огнения зов.

Снежнобялата река

води те до твоята луна,

и сигурно умираш, душа…

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.