Нощта падна,
слънцето тръгна си.
И пак болката гадна
на мястото обичайно застана си.
Защо ли, не знам и аз...
Без вина виновна, а дали?
Не знам и аз какво да кажа на вас,
нямам мъдрости много, уви.
Едно само знам, няма по-гадно!
Топка в стомаха, пот на челото,
а вината не спира да разкъсва безпощадно!
Прокрадва се и прави място на злото!
Къде е непукизмът, когато е нужен?
Няма го, съвестта го уби!
Тя се ядоса и му удари един бой, заслужен.
И усмивката с него погуби...
А през това време нощта си премина,
Слънцето пак грее, птиците пеят,
Тъгата обаче не си замина,
поне сълзите малко бледнеят...
Гордостта е виновна!
Видя тя ранена душа
и каза тя своята дума отровна.
Но сега аз останах сама!
И така, денят мина, дори два.
Времето сякаш спря!
Вината мръдна се едва,
раздвижи се малко, и после пак се подпря...
© Ева Георгиева Todos los derechos reservados