В далечната `91-а  нямах интернет, но още имах надежди...

Вместо народен календар...


неделя

Ти знаеш ли, Войводо,
че пак се сдумват -
дано да те склонят чрез обли, хлъзгави,
неясни прорицания?
Да ги нахлузят като  броеница
- да чаткат о челата ни -
та да отскачаме един от друг,
наместо за ръцете  да се хванем?


понеделник

И обещават, обещават, обещават...
Затуй с огрибка пъпна връв прегризваме,
свободни от порочни мисли.

Сега да седнем заедно
на сиромашката саката маса -
ще я подпрем на ръбест камък:
Горчива е за нас дори водата!
Назаем - хляб за питащите ни уста!

Гладът със сън се утолява...

вторник

По цял ден до прегракване те викаме,
до обездумване говорим,
до оглушаване се вслушваме,
до ослепяване се взираме,
до окуцяване стоим и... чакаме
и тъпчем под нозете
окървавена глина...

Безродната земя ни е сърдита,
тежим ù като вулкани заглушени.

сряда

Висим с глави надолу,
та не усещаме,
че всички изгреви са слепи ясновидства
на незаключения мозък.
Лавинно трябва да се върнем
под скъпите развалини
на хубавата Вавилонска кула -
отново да я съградим,
та да престанем да говорим
до гроб неразчленено.
Да наречем Утробата на Времето
за връщането на идеите.


четвъртък

Дали ще ни постигне космическо безветрие,
или ще ни погълне несигурно бевремие?
Оставаме си все такива -
болни от безверие,
отричащи и сричащи
сред логиката на абсурда,
че Земята преди и след Откритието
все се е въртяла...
ранявана, недоизбухнала, но  в нас!


 петък

А ситна кръгла мрежа
с противотежести юмручни
не пуска рибка да прехвръкне,
ни пиле да се гмурне,
ни песен да се понесе,
ни шепот да ни огласи...
Заметнали са я отдавна
и оттогава дърпат -
нещо да измъкнат.
Не знаят само,
че е пълна  с овършани тръне...
които безмилостно бодат!

събота

На масата ни няма нищо!
Все тъй седим и чакаме те,
та да се напием!
И ха дано ни няма нищо!
И ха дано да бъдем живи-здрави,
че все до нас умират здрави...
И ха да вземем да повярваме
в света задгробен... за утеха.
Че тук е адският ни Ад
и наши кучета ни хапят по петите,
защото нямаме и кокал да им метнем.

неделя

Ръцете ни са вързани така,
че за ръка не можем да се хванем,
ни стъпка ситна да ситним,
че ни изтръгнаха до жило ритъма,
за да ни думкат по пробития си тъпан
като на разстрел...
Къде си днес, Войводо?
Като не можем друго -
поне до бяло
ризата ти днес да изперем...