Щом се свърши въздуха в мене, 

някой тъжно ще пита - кога? 

А въпросът през цялото време 

бе - защо съм живял досега? 

И какво на света съм донесъл? 

Не забих ни ръждясал пирон, 

ни забравих си старата песен, 

по съдба, че съм "куция кон"... 

Не посях от ръката си зрънце - 

да покълне трева или плод. 

Нищо ново не сторих под слънцето, 

даже място си нямам за гроб. 

А живота не знае умора 

и препуска, без мисъл да спре. 

Аз го гледам все тъй от балкона. 

(Слава Богу, че виждам море.) 

И да тегля чертата - все тая. 

Чупех пръсти с охота - по буквите. 

Още прѝживе никому знаен, 

ежедневно творя, но напук. 

Да ме има в око на страдалец, 

или в дом за надежда на скитник, 

за самотника - в утро след залез, 

на неверника - с вяра да свикне... 

Да съм трън във петата на грешник, 

хванал пътя към мъст и към зло, 

и запалил над стѝх тънка свещ, 

сам да кривне в сърцето на Бог... 

Очевидно e, отговор има.

Всеки ден съживява сърцето ми,

дето вечно по навик умира,

преболяло дузина рецепти...

Но сега извървявам съдбата си. 

Още имам ли въздух? Не зная.

Ако в миг спра да дишам с душа, 

ще почукам на портите в Рая... 

©тихопат.

Данаил Антонов

21.08.2024