Розичке, не ме плашат бодлите ти вече,
не ме болят, надълбоко в сърцето влизат.
Толкова надалеч и толкова на близо,
в ядрото на земята, корените на любовта...
А тези на небесата, къде ли са, какво ли правят?
В теб са, когато от живота правиш песен!
Където строфата е всеки ден, а припева безумието му,
тогава когато от клетката излизаме и политаме...
И между "Обичам те" и "Забрави ме"
вятъра рисува мечтите, стъпките - ярки и цветни.
Някога преди, обитавали само гардероба,
днес с затворени очи, отворили сърцето... ...