Невъзмутима пак расте тревата
изпод решетките нетрайни на дъжда.
Онази песен пак е във главата ми:
„Тот же лес, тот же воздух и та же вода.
Только он...”
Дрезгавее Висоцки сред хиляди спомени,
разпилени зад мен като трънчета.
Всичко уж е по старому, а е толкова
празен дворът, че чак не е същият...
Без баща ми асмата сълзи кехлибарено.
Хвърля сянка над мократа пръст.
Дните нижат след залеза залез след залез ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse