Всяка сутрин ги виждам. Все на същото място -
под дървото до спирката. Пак за нещо приказват!
Боже Господи, виж ги - не им ли е тясно
всяка сутрин на пейката?! Ритуали ли спазват?

Тя е вечно усмихната. Носи слънце в очите си.
Няма друга причина той да ходи по риза
в най-големия студ. Тя го гали с лъчите си.
Декемврийският сняг му е най-малката грижа!

Той от своя страна все намира си повод
да докосне косата, ръцете, сърцето ѝ.
Тя потрепва за миг. Няма даже и довод
да го смъмри от яд. И сияе лицето ѝ.

Всяка сутрин ги виждам. Всяка вечер се чудя
ще бъдат ли утре отново прегърнати
под дървото до спирката? Или тяхната лудост
най-накрая ще бъде в нормалност превърната?

Ето! Пак са на пейката! Полудявам от злоба -
аз на 20 години, все самичка си крача!
А пък тези - на крачка или две са от гроба -
а са вечно усмихнати. Чак от смях им се плаче.

Тогава разбирам защо са различни -
ние младите вечно се взираме в чуждото.
Те не знаят за нас. Те се гледат в очите.
Всяка сутрин отново се влюбват. До лудост.