Аз съм толкова тъжна история, 

че ми е адски мъчно за мене си. 

Вечно бродя в душите на хората, 

като вълкът за Лунна прелест... 

И са ме замеряли с тежки камъни, 

и в капани съм падал, подли. 

Колко куршуми със зъби извадих 

и стрели десетки, отровни... 

Тъй боли, че понякога плача 

и признавам по мъжки, че страдам. 

За вълчица без нея, дето по здрач, 

все самотен и гладен оставам... 

Сега ми е страшно пак да се губя. 

Не за друго. Без любов се обричам. 

Единак по неволя, но ела! Ще се влюбя. 

Във живота, вълкът до смъртта си обича... 

Стихопат. 

Danny Diester