ВЪРШИТБА

 (по подобие на „НА НИВАТА“и "ГРАДУШКА"

            от Яворов)

Все още слънцето не грее.

Дълбоко още спи Денят…

Едва от Изток руменее.

Най-сладък е сега сънят.

Луната нейде се е скрила.

Премигват едрите звезди…

Зорницата е подранила.

Пропяват първите петли.

Отворил е очи селяка.

Из двора шета и мълчи.

Хармана стяга…Нещо трака.

Притеснен е, си личи…

По тялото му тръпка бяга.

А под лъжичката тупти.

Той за вършитба днес се стяга,

препира се и все сумти…

Той търси нещо и пресмята…

Жена му в кухнята гълчи…

Събужда вече и децата…

И към огнището търчи…

Децата от леглото стават

и бършат сънени очи…

Как искат миг да ги оставят,

това от всичко им личи.

- Не се офлянквайте сега и вие!

Вършитбата ни чака, хей!

Очите всеки да измие,

днес тежък ден ни чака, брей!“

Те стават сънени, с прозявка,

 те - ни момчета, ни деца.

Те знаят какво ги очаква,

наплискват сънени лица…

И те, горките, не познали

щастливите си детски дни.

От рано шиите си дали

живота да ги зажегли!

… И всички тръгват примирени

да пръснат снопите в харманя…

Да впрегнат старите дикани…

От мъката рекли „Аман!“

С ненавист детска, накипяла,

започват своя селски път…

О, ножът в кокала опрял е,

 забит във крехката им плът!

ГЛАВА ВТОРА

А слънцето като  изгрее

и почне с радост своя път,

денят наивно се засмее

и поздравява бащин кът!

Тогава птичките запяват

омайни песни и без страх

и хората по-други стават,

умората е скрита в  тях!

…Но зажари ли небето

и плувне ли светът във пот.

И спре ли вятърът в полето,

посърне целия народ…

От жажда усните се слепват.

Краката почват да тежат.

Клепачите им се залепват.

И воловете не вървят!

Заскърцва старата диканя.

И всичко става една пещ.

Умората с ръце те хване

и иде им да заревеш!

И те на мръсната диканя

 проклинат лошия късмет,

 те над съдбата се заканят,

надежда нямат занапред…

ГЛАВА ТРЕТА

Към пладне слънцето се вдигне…

От жега всичко загори.

Върха си мъката достигне.

И почва остро да боли…

И всички вече, уморени,

с последни сили завървят.

И като восък разтопени

събират сили в свойта плът…

За малко седнат на софрата

 с горчив хляб да се наядат…

Преплитат пръсти със Съдбата,

докато просто издържат!

Но като сиво птиче малко

бухлато облаче кръжи…

А слънцето препича... жарко.

О, нека час да потърпи!

Изсипва жар туй лятно пладне,

а пък харманът си е цял…

Дано дъжд, Боже, да не падне!

Напразно пот ли се е лял…

Но горе черната лавина

пред слънцето се настани!

О, Господи, дано отмине,

 хармана ни да пощади!

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Но сивите кълба се трупат

по целия небесен двор.

От страх сърцата се разтупват!

Светкавиците влизат в спор!

Дано почака още малко,

 па после цял ден да вали!

… Но облакът не чака… Жалко…

Сърцето да те заболи!

Набързо впрягове разпрягат…

Събират житото на куп.

Но до нийде не успявят…

Всичко сякаш е напук!

Те тичат, викат по хармана…

Но рукна като из ведро!

Язък за жито и за слама!

Така е писано било…

Изтръгна се: “О, Боже мой!

И Господ ли не ни пожали,

 та ни изпрати и порой!

Нима така сме се разбрали?!"

14.07.1950г.Драгойново