Устремен вървях по есенните пътеки,
потрупани с мокри умиращи листа,
вървях без чувства, отдавна ми отнети
от ръцете ожесточени на любовта. 

Вървях в утрини дъждовно мъгливи, 
поглеждах към обвитите в студ гори, 
пълнех очите със сълзи боязливи-
от величествените огнени зори. 

Ти липсваше и те търсех, сред мъглите
поисках да видя усмивката ти за миг,
надежда да изгрее светла след сълзите,
да почувствам топлината на нежния лик. 

Вървях с мислите си по тебе болни, 

по разяжданите брегове от тъга-
красивият спомен за лика ти отрони, 
най-болезненото страдание на света...