Какъв е смисълът да кътаме беззвучия,

когато от душата ни отронва се въздишка?

И не е много – вятърът отнася я,

въздишката ни се стопява и е нищо.

Но когато прогърми в самотните ни нощи,

раздира постоянството със своята мелодия.

И въздухът достига ни поне за малко още –

за да изплачем болката в... една рапсодия.

Защото колко стига да обикнем и поплачем?

С въздишката скъсяваме пространството.

С приятел даже краят става начин...

Живеем заедно, а другото е странстване...