Понякога се чудя има ли дъно душата.

Веднъж во веки да го стигна

и да спра да чувствам...

Не искам да усещам липсата

на някогашните весели дни,

моменти, които продължават да тлеят

в мен като въгленова жар.

И таз душа като нестинарка

не спира по жарта да върви,

а белезите стават все по-големи

и оставят все по-дълбоки следи.

Но дали ако стигна предела

и даже да спре от огъня да ме боли

и мислите и чувствата застинат...

Ще виждам ли пак пролетната красота,

ще усещам ли дивите треви вместо въглени,

ще вдишвам ли люляковото опиянение,

ще се наслаждавам ли на приказните цветове?

Или ще съм призрак?!