30 ene 2005, 11:09

За любовта и смъртта 

  Poesía
1424 0 1
За това колко си приличат...
Седя на брега и чакам,
не знам какво, но чакам.
Чакам следващата вълна,
чакам следващата звезда.
А май чакам и една сълза.
А не беше ли любовта?
Чакам, чакам вече пети ден,
чакам те да дойдеш при мен.
А ти си май далеч от тук
и сякаш си вече друг.
Аз чакам само вест от теб
и май че тя ще дойде след...
На брега аз виждам бутилка
от изпито вино - празно шише,
но не е празно въобще.
Има съобщение за мен.
За мен. От теб. За мен. Мен.
Удар. Трясък. Шум от счупено стъкло.
Ръцете ми треперят и едва чета.
Писмото не е от теб. Но за мен
приказка за любовта. За мен.
Разказва се за една жена,
която чакала любовта. И тя дошла,
но за съвсем малко била.
И след краткия престой
жената била съвсем в безпокой.
Къде ли е любовта? - питала тя,
но никой не знаел за нея,
никой не я бил чувал...
...пък камо ли виждал...
И търсила я жената, и ден, и нощ
накрая намерила смърта си с нож.
Защотото не открила любовта,
нямала смисал да живее тя.
Прочетох приказката аз.
Прочетох я и се замислих.
Така ли ще свърша и аз
или ще я подмина - с ряз?
Мислех дълго и аз.
Дали обичала теб съм?
Или ти си бил само сън?
Дали си струва да напусна този свят
за да отида там, където всички спят?
И разбрах истина една... ...
Заслужава се да умреш за човек
който е бил и в мраз, и в пек,
винаги със теб.
Защото няма нищо по хубаво от това
да дадеш живота си за любовта .

© Стелла Симеонова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??