Имам си аз едно Лунче,
палаво, игриво като маймунче.
Очите й кафеви, събрали хиляди звезди,
озаряват моите скучни дни.
Косите й, от вятъра развени,
носят ми надежди с аромат на ванилия.
А бузките, алено червени,
понякога разцъфват като лилия.
Усмивката й лъчезарна
най-обичам да съзерцавам.
Разкрива ми тайна една,
че сърцето й голямо е колкото пълната луна.
Песен ли да напиша?
Разказ, стих, поема?
Ни едно не ще е достатъчно да опиша
колко мила и добра е тя.
Волна като пеперуда е моята малка луничка,
рее се свободно като пойна птичка.
Но понякога в очите й откривам тъга
и усещам болка как разкъсва нежната й душа.
Как свива се сърцето мое,
когато виждам я да страда така.
Но, мило Лунче, знай едно,
аз ще съм до теб и в радост, и тревоги.
Дори вятърът жесток на живота да те брули,
аз ще съм опора твоя.
Ръка приятелска ще ти подам,
с прегръдка ще те скрия
от ударите тежки на съдбата.
А сега усмихни се, мила моя.
Нека слънцето ти завижда,
защото само ти можеш
да стоплиш и най-студените дни!

П.С. Написано с много любов за моето Лунче.
Подарък за 8-ми март, скромен, но от сърце!