Когато страхът те нападне
подмолно, на пръсти, във гръб
и светът ти изглежда пропаднал
потънал до гушата в скръб.
Когато небето над тебе се срива
и падат парчета желания,
и гледаш ги - мъчително загиват
и лягат във гроба прежалени.
Когато вече нямаш душица
и нямаш силата да чакаш утре,
нямаш и троха останала искрица,
и уж си жива, а си мъртва вътре.
Тогаз, ела се виж през моя свят.
Моите очи не виждат яма.
Крилата ми ще учат твойте да летят.
Армия създава се от двама.
© Бисерка Тодорова Todos los derechos reservados