Ех, рожбо моя, свидна и обична,
от Бог звездица, слънчице в градина,
открих със тебе радост и тревога,
ти вакло агне, бисерче, коприна!

Отгледах те, порасна ти голяма,
обичах те и стана тъй разбрана,
наричах те и честна и засмяна,
изучих те за правда и прехрана.

Ти помниш старата ни люлка
и как седиш сред аромат на люляк.
Край тебе аз и стих за Караджата
и повей лек как духа със тъгата.

Ти помниш още за Батак и за децата
и слушаш пак за Шипка и борбата,
а после баба ти възглас изрича,
за руси момци-все сакати ил убити…

Така израсна рожбо, ти сияйна,
с душа човечна, истинна, омайна.
За тебе правдата – една монета
и знанието бе за теб завета!

И днеска ти отиваш надалече!
Защо? – не смея да те питам вече.
Недей, поспри, смили се Венче,
постой, гориш душата цвете!

Ти казваш тук животът спрял е
и че народът сляп пак заболял е,
че сещаш как родината загива
и че младостта от нея си отива!

Нали затуй си рожбо свидна,
на знанието плод, на истина молитва,
живей със чест, гради наново
и пей с изстрадано юнашко слово!!!

П.П. Нека българските деца растат под стряхата си, сред дъхави поля и вековни зелени стожери. Нека майките ронят сълзи само от радост, а бащи им да въздигат стойка от гордост! Нека ония чисти и свети идеали на дедите ни са път и стремеж в бъднините ни. Ах, прекрасна Родино, колко челяд от теб надалече замина….

.