С мълчание изпращам залеза,
с дихание от свежест посрещам утринта.
Протягам пръстите, прибирам косите, с усмивка чакам обичта.
Ала прокрадва се в мислите страхът от срещата при пейката любима. Езерото-мълчи, вятърът-гълчи, крачка подир крачка, няма го, не дойде.
Уплаши ли се от чувствата, от пламъка в очите ми, така и не успях да разбера. Телефонът досущ на грамофон разнасяше безмислените звуци.
Почуках на вратата-тишина.
Ден, два, съобщение получих.
"Заминах.Не ме търси. И забрави ме."
Сродната душа как да забравя?...
© Ана Янкова Todos los derechos reservados