Понякога забравяме кои сме,

не можем пътя да намерим в мрака.

Изгубваме най-смелите си мисли,

ключа от дом, където все ни чакат.

Приятели, неща, привички, думи

изчезват някъде в небитието.

Издирва ги старателно ума ни,

но мястото им мигом е заето.

По-лесно ни е. Даже по-практично.

Насилствено понякога забравяме.

Нормално е  и няма нищо лично.

Не се корим на глас. Не съжаляваме.

Естествено го правим – както дишаме.

Забравяне – до виртуозност го умеем.

В стремежа да зачеркнеме излишното,

забравяме дори защо живеем.