Зайо прави си колиба.
Бърза! Зимата пристига.
Стреснат гледа към небето
и подскача му сърцето -
тези облачета тъмни
ако завали и гръмне?!
Топла къщичка направи,
страховете да забрави.
И заключва все вратата
никой да не го напада.
Баба Меца коленичи
през прозорчето наднича.
Гледа - Зайо спи и хърка,
Зайка вкусна манджа бърка.
Тръгна гладна към гората,
за медец ѝ се доплака.
Стъпва бавно замечтана
тази, тежката мецана.
А пък утре за медеца
ще го мисли баба Меца.
Рано, рано се събуди
няма мира и се чуди
да отиде ли в гората
и на Зайо да изпрати
тя писмо, че няма право
тъй без нищо... да го дава.
И събра животни - всички,
даже птици и пчелички.
А пчелите мед ѝ носят
цяла делва на подноса -
току виж че за цветята
ще им иска тя отплата.
Скри медеца си зад нея -
"Зяйо нека си живее,
да си пее, да си дреме
и за него има време!"...
Тъй решават се нещата
и при хора, и в гората.
А пък Зайо вкъщи влезе
и не смее да излезе,
че беда ще го споходи -
Лиса все след него ходи...
© Ани Иванова Todos los derechos reservados