И ето - стоя пред заключена вечност
в утроба от залезна тишина,
морето потръпва в любовна безбрежност
от пулса на нечия чужда вълна.
И нищо не искам -
брегът ме докосва по-златен и чист отпреди,
в омая от пясъчна нежност се плиска
луната, съблечена срамно в зори.
Дъхът ми се слива във утрото сиво
със моя самотен изстинал вървеж,
а там песъчинка потръпваща диво
се ражда отново във морски триптих.