Казваш ми, че ме обичаш?         
Добре де, добре, вярвам ти...           
Но аз съм голямо момиче
и сама си кърпя раните.

Трябва сега да ги промия,
подай ми, моля те, спирта.
Сядам душата да шия.
Оф, не бе, не съм ти сърдита...

Само не стой пред светлината, 
отмести се леко встрани,
да не ми трепне ръката,
да вземе шевът да се изкриви.

Че душата е кръпка до кръпка,    
здраво място няма по нея,
пробиха я дупка до дупка    
и от упор даже я стреляха.

Най-близките бяха най-точни,
знаеха къде да се целят.
И кърпех аз рани оточни,
и режех загнило доверие...

Но ето, пукат се шевове,
отварят се старите рани.
Кърпя отново с търпение
аз, каквото там е останало...

Не искам да ми асистираш,
шия прецизно и с бързина,
А ти какво все се завираш
да се ровиш в тая саката душа?!

И смело стоиш, не отричаш
че и такава опърпана
пак можеш да ме обичаш.
И ти вярвам. И сядам да кърпя...