Ненадейно изтля и стопи се
като сянка зад пъстри зеници,
сякаш в струна небесна опънал
на дъгата юздите дъждовни,
този ден
и едва ли ще помня,
как несресан и сам си отива,
крак провлачил по билото сиво -
странен просяк, в джобове протрити,
за минута отсрочка пред края
трийсет сребърни гроша е скътал,
на здрачаване,
точно когато
в тихо ложе полягат тревите,
камъкът е само зрънце пясък,
изтекло през насечените длани
на онемял щурец...
Безмълвно,
без душа,
насред пейзажа
изтля и ненадейно се стопи,
замина си денят.