Замъглен силует
Отново край мен е тъмнината
и тъмнина е в моята душа.
Сякаш черен облак всичко е закрил,
закрил е с мрак и моето сърце.
Продължавам аз да търся твоя силует,
силует от години замъглен.
Търся го и обикалям аз навред,
навред, за да го срещна с мен.
Градове, улици и къщи обикалям,
обикалям с мисълта за теб...
Погледът си с твоя да споделям,
да споделям и всичко свое – с теб!
В ден дъждовен тебе аз намерих,
намерих аз и цяла потреперих.
Стиснах зъби и тихо доближих,
доближих, но тебе не открих...
Това не беше ти, а сянка –
сянка на онзи силует.
Беше ти и бледа сянка бе –
бледа сянка на идеала блед.
В черупката твоя се загледах,
загледах се, ала нищо не видях.
Не беше този, за когото аз горях –
Горях за образ в моята глава, разбрах!
И беше вече някой друг –
друг някой в моите очи.
Отново мистичен силует, но друг!
Друг... в моите очи!
Вече бе стандартен образ без душа,
образ без душа, който сега ще разруша.
Ще премахна от своето съзнание!
Ще премахна и всяко минало дихание!
А настана отново тъмнина,
тъмнина навсякъде около мен...
И отново няма светлина,
та дори и от силуета замъглен...
© Ива Костадинова Todos los derechos reservados