А вече мрем като мухи
и ни избиват кат животни,
като скотове беззащитни.
И падаме като елхи,
от топор остър подкосени,
кат птици в полет прострелени,
като лисици във капан,
като войници в кръвна бран.
И няма милост, няма сила,
която да ни защити,
която пак да ни сплоти,
от злобата да ни закриля.
Навярно българският род
проклет от Бога е отколе -
да тегли робския хомот,
да тъне в мъки и неволи.
Къде, о, Боже, съгрешихме,
не бяхме ли велик народ?
Народи много покорихме,
но ги дарявахме живот.
Не ги избивахме и ето,
те вграждаха се мирно в нас,
прибавяха и своя глас
към българското слово свето.
Защо ни, Боже, тъй наказа
и робска участ отреди?
Защо и днес, както преди,
изпълнени сме със омраза?
Защо доброто тъй далече
избяга и не можем вече
на злото в нас да устоим,
та българското да спасим?
Защо децата ни са малко,
защо забягват във чужбина?
Не е ли за човека жалко
да губи своята Родина?
Да гледа чужди небеса,
да чува непозната реч,
да бъде угнетен и сам,
от майка си да е далеч?
Какво ще трябва в дните бъдни
да изтърпим покорно пак,
та да преминем тоя мрак
и стигнем висините чудни,
където обичта царува
и Сатаната не вилней,
където за човек си струва
в Родината си да живей!
© Петър Todos los derechos reservados