Абсурдно някак си звучи ми вече,
че и мен ще ме обичат някога и някак,
че ще стана на човек от мъничко човече
и ще осъмна без дълбоки рани...
Някак странно ми се струва да прегръщам,
даже чувствам, че е грях,
та аз не заслужавам, как така ще се отпускам,
кога не помня за последно мъничко щастлива бях...
Страх ме е да се засмея, после може и наказана да съм,
знам ли вече, красивото се раждало само насън,
но някак не мога да се сдържа,
когато се влея в тази синя река,
бушува си кротко в очите ти,
а аз се страхувам да спирам сълзите си...
Ами ако и с тебе ще стане така?
Секунда - усмивка, минута - тъга?
Ще ме обичаш ли... не утре - сега?
© Авелина Todos los derechos reservados