Пътека, обрасла с трева,
тръни и шипки бодливи,
поведе ме сякаш сама,
до къщата с цъфнали сливи.
Дуварът все още стои,
прегърбен под каменно бреме
и рони от пясък сълзи,
товарът не може да снеме.
Вратата изскърца със жал,
посрещна ме старата стряха,
покритият с мъх плочник бял,
на който годините спяха.
Бръшлян по стените пълзи,
отдавна ги крие грижливо,
защото зад тях се таи
спомен за детство щастливо.
Свидната гледка затварям
душата ми тихо скърби.
"Няма забрава" повтарям
но, старата къща мълчи!
© Евгения Георгиева Todos los derechos reservados
отдавна ги крие грижливо,
защото зад тях се таи
спомен за детство щастливо.
Много е хубаво!