ЗЕМЯТА Е ПОСЛЕДНАТА НИ СТРЯХА
Животецът бездруго ни е кратък,
защо си го вгорчаваме сами? –
нали – пътик-пътик! – вървим нататък,
към по-щастливи някъде земи,
където бомбите не падат в двора,
където няма болести и глад,
и там ще се обичат всички хора –
човекът за човека ще е брат,
раздрусани от вечен скептицизъм,
поклащате в неверие глава? –
понеже в старостта си вече влизам,
да питам – имам право на това,
защо живяхме с вълчата омраза,
а не живяхме с крехката любов? –
към пролетното цвете на перваза
и към Иван – съседът Иванов,
защо трезор душите ни заключи –
не станаха пари парите-прим,
защо – озъбено, свирепо куче,
от нас животът искаше да спим,
и само те – поетите! – крещяха,
но който чу, едва ли ги разбра...
Земята е последната ни стряха.
И нека я направим по-добра!
© Валери Станков Todos los derechos reservados