Зима

Смрачи се. Небето не гледа добре.

Вървя без посока; без път накъде?!

Небето се смръщи, разплака детето.

Небето ще плаче и днеска и утре.

Защото небето не мисли, не чувства,

а плаче – и то е като

детето.

Калта се разнася, мирише, вони.

Какво да направя, о Боже, кажи!

Защото детето не спира да плаче,

не спира ни то, ни небето!

Колко е тъжно да гледаш, о Боже,

как на детето в очите сълзите

напират!

А аз ще вървя, ще гледам напред!

Ще мисля, но няма да чувствам.

Ще дишам, но нивга живея.

Защото детето ще плаче, а аз ще вървя.

Какво пък – едното дете, небето!

И толкова тъжно и

мрачно...

Небето ме вика, крещи ми в ухото:

            „Ела и спаси ме, че страдам!”

А аз си повдигам главата и гледам.

Ала не виждам и пускам я сетне надолу!

Но чувам плача отдалече.

„Върви, буболече!”, повтаря му майката.

Върви! Накъде?

И чувам плача тъй далечен, и гледам калта,

И чувствам студа зимен вече.

Усещам студена ръка!

Небето все тъй ще си плаче,

ще плаче все тъй и

детето.

Плачът ще остане далечен,

а споменът ще избледнее!

Човекът ще стане човечен,

когато душата узрее...

Зима...