Горчат сълзите повече от сутрешно кафе
и няма хапче, с което аз да ги сподавя…
Когато ги докоснеш са меки като кадифе,
но изгарят кожата ми и са като жива лава.
Вулкан задрямал във сърцето е под пара
и разтапя до червено ледения му метал.
Събужда се отново в своя болка стара…
И напомня за момент отдавна изгорял…
Остави ме. Моля те, недей гаси пожара…
Нека там да пламне, в оная сухата трева…
И гледай само отровен бурен как изгаря…
А от пепелта пониква преродена любовта…
Плисни водата океанска лека и студена…
Укроти ме после във вълните от екстаз…
Изгаси гнева ми с леката си морска пяна.
Русалка моя, покажи ми нежната си страст.
И накрая недей забравя да ме целунеш.
Макар безплътен да съм, моля те, ела…
Не ще допусна ти тъжна някога да бъдеш…
Ще те обичам, дори да липсвам във света.
© Христо Стоянов Todos los derechos reservados