Знаеш ли колко много искам да ти кажа?!
Колко мъка, болка и тъга можех да предскажа.
Ако можех леко, с едно махване с ръка
да ти кажа сбогом, все едно никога не сме се срещали,
все едно любовта ни никога не е била,
ако не бях казала това "обичам те",
сега нямаше да съм тук сама.
Ако можех, само ако можех да спра пораждащата се любов,
бих го направила за миг, без да трепна дори...
бих те изтрила от паметта си,
от всичките ми спомени, от хубави дори.

Може би от тях най-боли, от хубавите спомени.
Идващи право от сърцето, искащи да видят пак реалността.
Търсейки своя път навън, наранявайки своята притежателка
и всички около нея, за това, че тя страда ли, страда
и всичко това е по вина на любовта.

Искам още да ти кажа
за нашата съдба, която имахме преди.
Нереална беше, може би, но тъй блестяща, цяла в искри.
Колко спомени нахлуват пак, дори при едничката ми мисъл за теб.
Тъжни спомени.
Ти развали тази съдба, тази илюзия.
Ти предаде любовта и с мен сякаш се подигра.

Питам се как ли мога още да обичам теб
и всичко в теб и около теб.
Всичко с толкова недостатъци и  неправди.
Как мога да те обичам?
Как? Нима не го разбирам, ти не си за мен...
Не мога да съм с теб и край.


Как искам с пръсти да си щракам
- любовта да мога и аз да прецакам!