Лежеше. Бездиханен, студен, втренчен в неясна точка нейде из пространството. Изглеждаше сякаш последната капка живот се беше отцедила от напуканите му устни току-що. Очите му, толкова поразително сини и празни, изглеждаха тъжни, изглеждаха излъгани и разочаровани. Лежеше, проклинайки живота, проклинайки времето, проклинайки спомените, хората, надеждите, щастието. Някога отдаваше голямо значение на тези неща, докато постепенно не се превърнаха просто в безинтересни теми за размисъл. Слят със сивия под, слят с лабиринтите, стаите, тръбите и прахта под него, той изчакваше. Слънцето скоро щеше да залезе и той щеше да обикаля за пореден път улиците на изоставения град. Съвсем сам. Никой не беше останал: нито хора, нито животни, растенията бяха увехнали преди месеци, години или пък хилядолетия, той вече нямаше представа за времето. Часовниците бяха спрели, заедно с цикъла на живота.
Мястото не съществуваше в истинския смисъл на думата. Той знаеше, че е затворен там, без каквато и да е опция за бягство. Може би завинаги или пък не, той прекарваше дните по един и същи начин – като изчакваше слънцето да се скрие под хоризонта, след което бродеше из пустите улици, обикаляше едни и същи места, минаваше през същите маршрути с надеждата да си спомни. Всички места, покрай които минаваше, му бяха познати. Онази пряка там му говореше нещо, както и отсрещната сграда. Сигурно е минавал оттук някога. Преди. Или пък му предстоеше да мине. Сякаш беше затворен в тунел, минаващ между всички състояния на времето.
Потънал в съзерцание, той трябваше да си спомни.
© няма Todos los derechos reservados