15 секунди

Ах, какъв неудачник съм! Естествено, че нямаше начин гадта да не бе доловилa звука от падането ми в контейнера. Благодарение на подсиления ми метален костюм, се стоварих на бетонния под с гръмкостта на камбана. За такъв шум сигурно дори и тимпанджиите във военния оркестър биха ми завидяли. Над мен, над отвора, откъдето се спусках, остана да се люлее скъсаното въже, което, напук на уверенията от отдел Логистика, че ще издържи тежестта на мен и трофея взети заедно, не бе издържало дори мен самия. Дотук с надеждата ми да уцеля необезпокоявано паразита, създаден в лабораторията от симбиоза и синтетична радиация, с транквиланта на пневматичната пушка, която висеше на рамото ми, и да го пратя в безсъзнание. Знаех си, че някой ден щеше да стане пробив и всички да го отнесем. И този ден не закъсня. Но, който плаща, той поръчва музиката, нали?

Когато радарите ни засякоха движение в един от контейнерите в подземните тунели, всички в контролната зала изликувахме. Най-накрая планът с храната бе сработил и бяхме подмамили едно от съществата в капана с примамката. Знаех, че всеки един рейнджър, който отиваше на подобна мисия, бе изтеглил късата клечка. Обаче хич не ми се щеше този нещастник да бях именно аз. Но сега… Сега бях издал точното си местоположение. И ако сега не ми бе спукана работата, то - не знам кога!

Октобракусът се обърна рязко; голият му, набръчкан в мазни гънки гръб с цвят на разтопен восък лъсна на жълтеникавата светлина на челника ми. Четири лъскави, тъмни очи се впиха в мен.

Тихо изругах. Стиснах очи в някакъв див естествен порив да се направя на невидим, само ако можех. Но бе късно, знаех това. Локаторите по тялото на изрода долавяха всеки непривичен шум. Затърсих зад гърба си затъкнатото в кобура оръжие.

Набръчканото му човекоподобно туловище затрепери от настървение, втурна се към мен, а острите шипове, с които завършваше всеки от осемте му крайника зачаткаха по бетонния под. В мига, в който уродливото лице се надвеси над мен и смъртта блесна върху заострения връх на издигнатия над главата ми остър нокът, през главата ми мина безполезнoто заключение, че бях станал жертва на собствения ни научен експеримент. През ума ми, като закъсняла реакция, блесна дивашката мисъл: „Щитът! Щитът!“

В последния момент, преди шипът да прониже шлема ми, ударих бутона за активиране на аварийното силово поле на костюма. Около мен мигом лумна синьо сияние. Острият костелив нокът отскочи с пукот от енергийния щит сред искри, които озариха студените стени на контейнера. Зашеметено от контакта, създанието изрева с какофония от човешки крясък и металическо стържене, което пък накара вътрешностите ми да потреперят.

В шлема ми прозвуча апатичен женски системен глас. "Система за автономно захранване – режим на обновяване. Оставащо време – 15 секунди.“

Студена пот изби по челото ми, докато се претъркулвах встрани, и едва избегнах следващия замах с шипа. Не можех да чакам 15 секунди, по дяволите! Ако се върнех жив, задължително щяхме да обсъдим по-бързо опресняване на заряда. Тъкмо се бях претърколил, когато два шипа се забиха на мястото в пода, където бях лежал допреди миг, като оставиха дълбоки резки в бетона. Скочих на крака и се затичах към другия край на контейнера. Ръката ми вече бъркаше зад гърба ми да докопа кобура на близкобойния фотонен бластер. Къде бяха сподвижниците ми, дявол да ги вземе? Никой ли не следеше проклетите монитори, за да ми се притече на помощ?

Октобракусът се движеше след мен с неестествена бързина – осемте му крайника чаткаха в перфектен синхрон, докато ме преследваше в дългото тъмно пространство.

"10 секунди до презареждане", уведоми ме безмилостният системен глас. Пръстите ми напипаха бластера и го измъкнах от калъфа.

Съществото се стрелна напред, единот шиповете му се протегна към мен с хищническа точност. Заби се в десния ми ботуш и ме дръпна силно назад. Изгубих равновесие, стоварих се тежко по гърди на бетона. Въздухът ми излезе със свистене през устата.

„Мамка му!“

Изпъшках от болка. При удара пистолетът изхвръкна от ръката ми и издрънча в близката стена. Челюстите ми изтръпнаха.

"6 секунди до презареждане," съобщи с безразличие системният глас в шлема. И к'во от това?! Времето ми изтичаше и нямах сила да го спра.

Октобракусът ме докопа. С ловък замах, един от шиповете му проби стъклото на визьора на шлема ми и го изтръгна без всякакво усилие. Изтръпнах. По вените ми се разля вледеняващ страх. Хладен полъх от въздуха в контейнера се вмъкна при запотеното ми лице. Едва си поех въздух, усещах дробовете си корави като стар сухар.

Гадта приближи сбръчканото си лице към мен. Четири чифта очи блеснаха в светлината на челника ми; две цепки, от които капеше лига, служеха за нос. Надвеси се над мен. Усетих студеният му, гнил дъх върху себе си и премигах тревожно. Стиснах очи. Ако щеше да ме убива, нека да бе мигновено.

Октобракусът над мен застина. Озадачен, че смъртта ми не идва, добих смелост и отворих очи. Съществото ме наблюдаваше напрегнато. От оформилата се между две гънки уста, пълна с остри, тъмни зъби, се откъсна задавен, хъхрещ глас, който спря кръвта във вените ми.

— Здравей, Марк.

***

Споделете своето мнение за разказа в коментари! Защо, според вас, гадта заговаря Марк?