17

—     Какво?! – казах, недружелюбна както обикновено.

Гледаше ме странно, сякаш съм индивид от нова невиждана досега порода плъхове. После се обърна и ме остави на мира.

—     Пуши ми се! Айде с мен на пейката, че не издържам.

—     Днес не съм в настроение за разходка. Може ли да отидеш сама? – попитах с плаха надежда, че може да ме остави да се измъчвам на спокойствие.

—     Не!

Оставих я да ме помъкне със себе си, като не забрави да разкаже редовната си история, за това какви глупости е вършила предната вечер. Нашата пуш-разходка се състои предимно от две неща – безкрайни изливания от нейна страна и мълчаливо слушане от моя. За пореден път дрънкаше с кого, как и къде се е напивала, пушила или натискала вечерта, докато аз включих на предавка с автоматични отговори „Да, разбирам те.“, „Права си.“ и „Абсолютен кретен!“. Вървяхме към нашата пейка, когато, за мое нещастие, се натъкнахме на групата мухльовци от съседния клас. Някак бях станала център на вниманието им и затова трябваше да търпя детинските им подигравки.

—     Ей, можеш ли да дойдеш за малко, трябва да ти кажем нещо? – подвикна ми единият, дребна мижитурка, от масата пред кафенето.

—     Не.

Съществото, с което ходих, за да се напуши, се разсмя. Погледнах я обидено, но тя не ми обърна внимание. Бях в лошо настроение, раздразнена и гневна и не ми беше до никакви закачки с момчетата, нито с който и да е било.

Седяхме на пейката, а тя набираше обороти с изхвърлянето на фасове. Опитвах се да остана безразлична към нещата, които плямпаше и все повече се изкушавах да й поискам една цигара. За щастие кутията се изпразни преди да се навия напълно.

—     Айде, да отидем да си купя още цигари.

—     Не мога, трябва да се прибирам – казах, този път наистина неспособна да изслушам още подробности за светия ù живот.

—     Офф, айде де, остани за още една цигара – в превод, още десет изгорели фаса и сърцераздирания по старата любов. – При теб как върви любовния живот?

Обърнах рязко глава. Откъде, по дяволите, стана дума за мен!

—     Никак – казах. – Защо?

—     Питам. Правила ли си го с момче?

Прилоша ми.

—     Не ме карай да се чувствам назад с материала. Това не е нещо, за което има срок.

Тя завъртя озадачено очи, сякаш слушаше лекциите на родителите си, затова как трябва да се държи прилично.

—     Трябва някоя вечер да излезеш с мен и компанията…

—     Не ща.

—     … да се натряскаме здраво, а после да викнем и Твоя.

—     От какъв зор? Като че ли не ми е достатъчно, че ме мисли за откачалка, дори когато съм трезвена.

—     Ей така, да направим смут. Ще видиш, че ще бъде забавно – смееше се истерично, а главата й беше замаяна и едва се държеше седнала на пейката.

—     Няма абсолютно никакъв шанс да се навия на такова нещо. Предпочитам да се скрия някъде.

Проблема с Моя не беше нищо по-особено, от типичната клиширана версия за красавицата и звяра, само че с разменени роли. И докато се опитвах да се пазя от нова емоционално-гневна криза, пачата, която седеше до мен и лъхаше на цигарен дим и сладникави детски дъвки, се чудеше в каква глупост да ме забърка.

—     Сори, мацка, няма да стане – казах.

—     Вече съм те навила, усещам го.

Докато се прибирах на автопилот, умът ми витаеше някъде. Той, той, той. Мислила ли съм за нещо друго, през последните четири години, освен за него? Не помня. Не знам какво исках, нещата между нас бяха приключили преди да почнат. Остана тягостното чувство за нещо предопределено, на което не му е дадено възможност за развитие, защото резултатът е ясен. Когато знаем, че нещо е грешно или неправилно, не трябва ли понякога да продължим и да сгрешим, за да остане траен белег, дори да бъдем наранени и тогава да не се опитваме повече? Докато не решиш дадено уравнение винаги може да мислиш, да се надяваш, да искаш отговорът да е различен от верния. Тогава когато сме си доказали, че нещо е такова каквото е, ще бъде по-лесно да се приеме. Иначе винаги остава едно „ако“, което ни кара да вярваме, че сме по-различни от останалите, и че можем да направим две плюс две да е равно на пет.

Несъзнателно вървях по средата на улицата, когато остър писък на внезапни спирачки и скърцащи гуми ме съвзе достатъчно бързо, за да скоча към тротоара.

—     Къде вървиш, ма маймуно! – възрастен мъж беше спрял колата на косъм от мен и крещеше през спуснатото стъкло.

Аз не му останах длъжна.

—     Не ми зяй, бе чичка!

Мъжът тръгна да излиза решен да ме ошамари на улицата, но се разубеди. Затръшна вратата обратно, запали и бързо се изниза някъде, като продължаваше да излива богатия си, нецензуриран речник. Не осъзнавах какво става, докато не усетих, че треперя и едва стоя права. Нямаше никой друг на улицата, и слава Богу, защото не бих изтърпяла някой да ме види в такова състояние. Уплаших се, бях на една идейка да ме прегази кола.

—     Здравей, любов, какво правиш? – госпожица Пуши ми се, за пореден път ми се обади и аз не знам защо й вдигнах. – Ми аз да те проверя как си, че в момента пуша над абсорбатора и няма с кого да си говоря.

—     Под.

—     Какво „под“?

—     Пушиш под абсорбатора, не над него.

Чух я как се смее като задавена гъска и грубо пресметнах, на коя цигара е.

—     Да де, същото имах предвид. Та кога ще излизаме с Твоя, Моя и една бутилка уиски?

—     Не искам да излизам, казах ти.

—     О, я стига! Какво ще изгубиш?

—     Достойнството си.

—     Че ти имаш ли такова?

Замислих се. След всички глупости, които бях направила, сърцето ми и всичко останало беше опустошено и сринато със земята.

—     Май си права – казах с не особен ентусиазъм.

—     Значи ще дойдеш? Представи си само, ще бъде като двойна среща. Ще ходим на кафе, на кино, а преди това ще те напия, за да си по-спокойна.

Представях си. Ще бъде пореден експеримент с чувствата ми.

—     Добре, ако той е съгласен и няма нищо против това и аз да дойда. Няма да се съглася, ако ще се натреса неканена, без той да знае.

—     Спокойно, Моя ще му каже.

—     Много ме успокои. Знаеш, че нямам доверие на приятеля ти. Днес ме гледаше странно.

—     Защо?

—     Не знам. Дойде да се заяжда в междучасието. Попитаме дали си имам гадже, аз му казах не и той ми се изрепчи „Ми намери си тогава.“ Отвърнах му „Не ми е нужно още едно животно, за което да се грижа.“ И след това ме изгледа едно, сякаш му казах, че топките му са малки. Държи се като задник.

—     Да, ама пък е сладък.

—     Сладък е, ама е задник.

—     И все пак е сладък.

—     Но е задник.

—     Оф, ти виждаш само песимистичното в хората.

—     Да, такава съм.

Няколко часа, един сладолед, три филии хляб, две порции леща и половин шоколад по-късно бях готова да си лягам, когато:

—     Ох, гладна съм… Баща ми, не гаси лампата в кухнята, идвам да ям.

—     Сега? Минава единайсет…

—     Или ще ям сега, или ще стана в три през нощта за среднощна закуска и е много вероятно да те събудя и теб.

Не се наложи да го убеждавам повече. Той си легна, а аз останах втренчена в хладилника. „Какво да ям?“ беше дежурният въпрос преди всяко хранене. Отворих вратичката и гледах, докато хладилника не почна да писука, че му е топло. Затворих, спря да писука и пак я отворих. Телефонът иззвъня и не останах изненадана, когато видях името на дисплея.

—     Да? – казах.

—     Шибана работа, пияна съм и съм сама и не знам къде се намирам, а онзи задник ме…

—     Какво да ям?

—     За Бога, откъде да знам какво да ядеш, аз не мога да се прибера вкъщи…

—     Ти не спря ли алкохола?

—     Да бе, колкото ти си на диета.

Отново погледнах хладилника и повторих.

—     Какво да ям?

Някак си тя се прибра, а аз някак си заспах без да ям.

В ранния следобед на следващия ден седяхме в любимото кафене и доизглаждахме подробностите за двойната среща.

—     Трябва да се каляваш, като по-често се виждаш с Твоя – разпалено ми обясняваше пушачката, която за трийсет минути стопи половин кутия. – Просто дръж чувствата си настрана. Не приемай нищо твърде лично.

И това го казваше човекът, който давеше мъката във водка и мента в големи количества. Въобще нямаше да е просто да държа чувствата си настрана, не и когато моя провокатор седи до мен. Продължих да я слушам с половин ухо и лениво въртях със сламката сладоледената топка в шейка, когато погледът ми попадна на скелето вдигнато до отсрещната сграда и пича, който работеше върху него.

—     Мамка му – изръсих преди да се усетя.

—     Какво? Ехо, слушаш ли ме?

—     Тоя… на отсрещната сграда… много е готин.

Тя се обърна и поклати глава.

—     Не си нося очилата, не мога да го видя.

—     Господи, какъв задник има…

—     Искаш ли да се извикам, за да ни види?

—     Не! Много си зле, не го прави.

—     Тогава ме слушай. Щом се заглеждаш по други момчета, значи не си напълно безнадеждна.

Издишах силно, погледнах отново към скелето, но него вече го нямаше.

На път за вкъщи си помислих, че това с каляването на чувствата не е лоша идея. Така или иначе твърде високата ми импулсивност ми влияеше зле, в каквато и ситуация да се намирах. Тогава, може би, срещата щеше да е полезна, ако я приемех като тренировка. Малко по-напред срещу мен се зададе една двойка хванати за ръце. Усмихнах се, изглеждаха много сладки. Минах още няколко метра, когато фиксирах момчето и краката ми се закотвиха на място. Без да мисля скочих към градинката до мен и се скрих зад едно от дърветата. Не, не беше моя провокатор. Беше момчето, към което се бях привързала преди години, защото ми беше симпатичен. Не изпитвах нищо истинско към него, но той си поигра и с малкото чувства, които проявявах, когато бях в компанията му. Срамувах се от себе си, задето позволих на кретен като него да ми влезе под кожата, а ето че отново бях тази, която се крие, дори когато емоциите са били илюзия. Как тогава въобще можех да си помисля, че ще се справя с човека, към който нещата са истински. Погледнах скришом, вече бяха минали и теренът беше чист. Бавно си върнах способността да ходя и моментално се изнизах от градинката.

Двойната среща щеше да бъде истински фарс.